|
|
Да посетиш рая безплатно
17.09.05 15:10
Автор:Юлия Симеонова Димова
Този пътепис е участвал в Конкурс на списание "Одисей",
Сдружение "Словото" и Фото Форум
|
|
|
Лято е. Всеки стяга куфарите и се втурва да разпуска. Почивката е мислена и премислена, чакана цяла година. Аз не правя изключение от цялата тая пасмина. Вземам банския, една хавлия, два парцала и „юруш на маслините”.
Засилила съм се към Ахтопол. Мястото определи брат’чеда. Реши по роднински да ме черпи едно море. Дай боже всекиму такива роднини. Изтърпявам стоически пътя, жегата, задръстванията и ревящото бебе на предната седалка. Ахтопол в моите спомени е едно обикновено селце. Сега вече може да се нарече курорт. Луксозни хотели, кокетни вили, лъскави магазини и една камара червени хорица опнали се по плажа.
Разгледах набързо прелестите на градчето и следвайки принципа “Опознай родината, за да я обикнеш” планирам малко пътешествие. Само на 17км от Ахтопол се намира южната ни граница с Турция - при село Резово. Наумила съм си да надникна как изглежда туй селце преди и него да са превзели и превърнали в строителна площадка.
Осведомявам се надлежно за автобусите. Оказва се, че има само един. Изглежда ще трябва да се ходи пеша, поне в едната посока. Това съвсем не охлажда моя ентусиазъм. Ставам рано сутринта, приветствам изгрева и тръгвам. Братовчеда загрижен за моята безопасност сънено ми промърмори да внимавам и да си взема телефона.
Махвам му за чао и се впускам в това приключение. Разпитвам за посоката. От погледа на местните хора разбирам, че ме мислят за слънчасала, но какво ли разбират те?
Не напразно е казал народа, че с питане и до Цариград се стига. Аз само бих добавила, че колкото повече питаш, толкова по-бързо стигаш до целта. Разпитвам всеки срещнат, макар чудесно вече да съм разбрала на къде да тръгна. Най-после един човечец ме осведомява, че след малко ще мине ГАЗ-ка за Резово. „Другите едва ли ще те вземат на стоп, ама те са наши хора, местни, само им метни”-ми поръчва той. Речено сторено. Чакам ГАЗ-ката на кръстопътя. Не след дълго се чува бясно боботене и я съзирам. Мятам ръце и тъкмо си мисля, че нямам шанс, спират пред мен. Човека се страхувал да не ме смаже. Качвам се в каросерията на камиона. Озовавам се на дървена дъска редом с още десетина човека. Почва надлежен разпит. На някого внучка ли съм, та откъде съм, защо съм и тъй нататък. Усмихвам се и отговарям чинно, като ученичка. Тая моя учтивост беше възнаградена. Разказаха ми за околността, легендите и къде да открия най-хубавия плаж – Силистар.
На граничния пункт ме поглеждат развеселено. Като се замисля има защо. Пълна каросерия с местни загорели мъжаги и една мацка с изтъркани дънки и блузка с финтифлюшки. Проверяват ми личната карта и ме пускат. Разделям се с моите гидове точно пред табелката на Резово. Те отиват да работят на близо.
С трепет в сърцето се втурвам да търся реката. Тъкмо да я зърна и нов кордон от гранични момчета ми поискват личната карта. Разпитвам за околностите, кое на къде е. Изказвам гласно и моето желание да отида пеша до Силистар, който както разбирам е на 7 км. След което последва предупреждение – “Внимателно покрай реката, че да не се объркаш. Натам вече е турско.” Кимвам утвърдително и свивам в първата пътечка.
Над морето е построена наскоро църква, точно срещу джамията на отсрещния бряг. Селото в далечината вече е турско. По криволичеща пътечка се слиза до плажа и реката. Там е и пристана на лодките. Малко ми е странно как единия бряг е тъй да се каже мой, а другия е друга народност, друга култура, други нрави. Реката прави извивки и се загубва в далечината. Никаква разлика не виждам в пейзажа, който срещах до момента, но тази друга далечина е чужда и непозната.
Обхождам брега и бум в морето да се къпя. Плажа чист, водата прозрачна и пълна с риби. Пясъка ситен, няма миди, няма камъни само малки песъчинки. Демонстрирам моите водни способности и се кефя, като тийнеджър на последен модел GSM. Докато се радвам на готиното време и на водата, плажа се напълни с народ, отгоре заприиждат и други зяпачи на границата. Проклинам прогреса и глобализацията и тръгвам да изследвам морския бряг. Попадам на закътано заливче, далеч от чужди очи. Цамбурвам се бързо и се озовавам сред риби и водорасли. Рибите са толкова смешни, почти като нарисувани. Някои шарени в златисти цветове, някои имат рогче на главичките. Имаше и едни други с мустачки като сомчета. Всичко е прелестно, като документален филм по Дискавъри. Вълните ме подмяткват на горе на долу, аз гледам небето и си мисля, че съм попаднала в рая.
Минавам и през селото. Оказва се, че не само аз съм чула за рая. Навсякъде се строят вили, хотели, ресторанти по последна мода. Джипове и мерцедеси фучат насам натам. Една до друга съжителстват дървена къщурка, двор пълен с кокошки и четириетажна вила с шезлонги.
Местен дядо проявява интерес към мен и ми разказва за семейството си – той моряк, сина моряк, внука моряк, а внучката сервитьорка.
Доволна от деня се запътвам пеша към Силистар. На граничния пункт получавам усмивки и “Приятен ден” на изпроводяк. Мятам усърдно на бързо-преминаващите возила, но кой от тез тузари да ми спре. Тегля им по една майна и продължавам напред.
Славата на плажа Силистар не е напразна. Това е местност, кръстена на преминаващата река. Тя е в близост до плажа, успоредно на него. До плажа се стига по дървени мостчета. На близо има и къмпинг, но повечето хора идват от Резово и Синеморец с коли.
Силистар представлява живописен залив със ситен пясък, като персийски килим. На плажа има стъкнати дървени навеси под които се полюшкват хамаци. В единия край котва са пуснали няколко корабчета, които разхождат туристи от съседните курорти. Водата е спокойна и кристално синя. Бавно и постепенно става дълбоко навътре в морето. Няма щипалки, няма медузи, няма водорасли. Кристална вода и живописно крайбрежие. Такава прозрачна вода, не бях срещала. Гмуркам се смело в морските дълбини. Тук няма много флора и фауна за гледане, но въпреки това е страхотно. Слънчевите лъчи се процеждат през водата и менят посоката си. Губя представа кое е нагоре и надолу и въпреки това ме обзема спокойствие. Толкова е красиво , че се стряскам да не би да ми хареса под водата дотолкова, че да забравя да изляза да си поема въздух. Ставам на стафида от това киснене, ама няма да пропускам време в пържене я. Слънце навсякъде има, а такъв плаж кога пак ще посетя.
В очакване на автобуса похапвам шоколад, да не би да залинея. Една бяла кола спира до мен. Точно като по филмите се отваря вратата и Млад Аполон ме пита за къде съм. Оказва се, че той и семейството му също са отседнали в Ахтопол и то в същата база като мен.
Вечерта осмисляйки деня в сумрачното бунгало се чудя всичко това случило ли се или не. Толкова хубави преживявания накуп са възможни само в рая. На всичкото отгоре ми излезе и безплатно.
С тези спомени се въоръжавам до следващото лято.
|
|
