|
|
За първи път - безгрижна любов край морето
15.10.08 21:27
Автор:Кристина Митева
Този пътепис е участвал в Конкурс на списание "Одисей", Сдружение "Словото" и Фото Форум
|
|
|
Отдавна се каня да напиша пътепис за вашия конкурс. Била съм на интересни места, с интересни хора, по хубави поводи. Но реших да опиша първото ми отиване на море заедно с момче- с моето момче, с което сме заедно от две години вече, и което се случи в началото на септември тази година- в така прелестното “късно” лято, чийто символ е любимият ми месец. Сигурно ще ви пратят доста по-интересни пътеписи, за много по-далечни и екзотични (от наша гледна точка) места, а моят пътепис ще бъде за едно най-обикновено прекарване на нашето южно Черноморие, и по-точно в малкия крайбрежен град Ахтопол (далеч не толкова прочут –особено през септември- като съседния му “аполонов” Созопол), но се надявам да усетите да струи искрена любов, възторг, безгрижие и радост от така обикновения ми пътепис. Та- да започвам.
Тръгваме двамата с него сами на 5-ти септември вечерта от Централна гара в София. Аз отивам дотам с такси, тъй като не мога да си мъкна багажа по градския транспорт, а той вече е там и ме чака. Щом ме забелязва, че слизам от таксито, се втурва към мен да ме посрещне и да вземе багажа от ръцете ми. Прегръщаме се топло и се целуваме, там, на гарата. После- около час в чакалнята и се настаняваме във влака, щом го композират. За първи път ще пътувам в спален вагон. Тесничко е, но е уютно. Сами сме там. И пийваме преди тръгване /а и след това- по пътя/ по руски “маниер” водка със сок. Въпреки че е още лято и няма нужда да се сгряваме. Кондукторът е забавен тип- взима билетите /никой нямало да ги проверява през нощта/, чете вестник и наблюдава изпод вежди мотаещите се из вагона пътници.
Вече пътуваме към морето. Вълшебна нощ е. Навън с пълния си блясък Луната осветява нощта /пълнолуние е/. И България. Красива е страната ни безспорно. Дори и нощем. Редуват се безспир поля, гори, планини, речни долини и равнини. Красиво е и нашето опиянение- на двама млади, влюбени хора, преминали всеки поотделно през доста проблеми и страдания, но сега /а може би и тъкмо затова/- по детски безгрижни и пътуващи за първи път заедно нощем с влак към морето… Отдавна мечтаех за това. И всичко се получи точно както си го представях. Идеално.
Успяваме да поспим няколко часа, макар че не искаме да проспиваме нито миг от вълшебството на пътя. Заедно. Но умората ни надвива /или водката/. Малко преди 7 сутринта кондукторът ни уведомява от коридора на влака, че остават някакви си 15 минути до Бургас. Набързо се разсънваме и стягаме багажа. А мислехме да пием кафе във влака и да се наслаждаваме на зората и пристигането ни на морето…
Слизаме от влака на гарата в Бургас. Ранно утро е, свежо се чувстваме. Разни хора се снимат още на гората. Включително и ние. Наблизо срещаме съвсем случайно и една наша позната от София- тя вече живеела край морето, не ще и да се връща в лудницата на столицата ни. Приятеля й бил от Бургас, а тя работела целогодишно на археологическите разкопки на Созопол. Описва ни колоритно живота през зимата в опустелите крайморски градчета, упътва ни към Морската градина- да “убием” там най-красиво времето до тръгването ни за Ахтопол с маршрутка, и отпрашва нанякъде. А ние се вслушваме в съвета й и тръгваме към Морската градина на Бургас. Градът е така /почти нереално- за софиянци/ спокоен сутринта. Почти 8 часът е, а почти не се среща жива душа по улиците. Само котки, удобно разположили се на празните още столове на неотворилите кафенета, и тук-таме по някое бездомно куче. Но лъха уют от Бургас. Уют и спокойствие. Приятелят ми изразява съжаление, като още много мои приятели и познати, че не живеем в някой такъв по-спокоен и уютен град, а в до болка познатата ни столица. Но аз все пак я обичам. Въпреки всичките й негативи. Както и да е. Сега сме тук- дошли сме на море, на почивка. И Бургас е красивата спирка по пътя ни.
Отиваме пеша до Морската градина. Прекосяваме я, и се приближаваме до прочутия Бургаски кей, и… оставаме онемели пред гледката. Онемели и очаровани. Слънцето току-що е изгряло и е просто ослепително -рано сутринта- и е очертало своята вечна пътека по идеално спокойната повърхност на морето, което от своя страна, се е ширнало пред нас в пълната си и безкрайна синева… Наистина е ослепително. И наистина въздействащо. Особено /може би/ когато не си роден и не живееш край морето и виждаш доста рядко тази изумително прелестна гледка- около веднъж годишно, при повече късмет.
Разхождаме се по кея, въпреки тежестта на багажа ни. Пием кафе на една пейка в Морската градина, а компания ни правят само две баби, седнали на съседната пейка и неколцина бягащи за здраве наоколо. Разхождаме се из града след това, по главната улица. Хапваме в една пицария. Аз не мога да отлепя обаче поглед от картините, които продават на улицата. Наистина много ми харесват. Не и на приятеля ми- според него те били твърде комерсиални, т.е. не били истинско изкуство. Спорим за изкуството. Не стигаме до никъде…
Впрочем стигаме- следобед сме отново на автогарата и взимаме маршрутка до Ахтопол. Приятни час и половина път и сме най-сетне там… Нашата дестинация. След известно лутане, намираме бунгалата, където трябва да отседнем /те са на фирмата, в която работи приятеля ми сега, и е предплатил едно/. Настаняваме се в наистина мизерното бунгало, неремонтирано от 100 години сякаш, тясно и мръсно, и без един контакт дори. Само две легла и една крушка. Както и да е. Не се депресираме, понеже сме твърде щастливи, задето сме заедно- за първи път на море, обичаме се, чувстваме се добре и това е най-важното за нас сега. Което доказва за пореден път, че щастието и безгрижното спокойствие, са състояние на духа- ще рече- вътрешно състояние, което не бива накърнено и не зависи от околните обстоятелства и дребни неудобства. Така например разбирам и че има общи, доста мизерно изглеждащи бани, в които дори няма преграда между къпещите си, която да прикрива голите тела- а само примитивно деление на мъжки и женски бани…И въпреки чувството ми на неудобство бързо преминава- къпя си се най-спокойно там, и се радвам, че поне има топла вода- все пак колкото и да се чувства човек вътрешно щастлив и спокоен, ако трябва да се къпе под леден душ, след топлото море, би се поизпарило временно непукисткото му състояние…А най-много и искрено ме забавлява останалия още от времето на социализма надпис на баните /на червена табелка, разбира се!/: “Хигиената е мярка за културата на човека”. Просто култов лозунг. Обожавам такива наистина. Смях се от все сърце…Да не говорим, че точно когато трябваше да се къпя в баня с подобен надпис, разбрах, че ме приемат на работа в Министерство на културата… И това ако не е съдба!…
Успяваме да си сложим банските набързо и отиваме за пръв път на плаж още същия ден- озоваваме се на плажа тъкмо по залез слънце. Все още има хора там, не са се оттеглили всички, тъй като деня явно е бил доста подходящ за плаж. Изтягаме се на кърпите, и гледаме ширналата се пред нас синева… Сякаш безкрайна синева. Гледка, която дава толкова простор пред очите ти…И сякаш те поглъща, както ти самия жадно я поглъщаш… Сякаш си сам /т.е. с любимия си човек/- свидетел, дете и господар на тази красива синя безкрайност пред теб. Морският бриз ни гали нежно отначало, но след като залязва слънцето бързо става студено. Заради което се гушим един в друг, и се разтъпкваме наоколо. Не посмяваме да влезем сега в морето, само му се любуваме от брега, за да не се наложи после да се любуваме болни на стените на бунгалото… И тогава виждам една съвсем неочаквана гледка, която доста ме изненада и очарова- една каруца се появи отнякъде на плажа, караше точно на брега, където стигат вълните, и в нея бяха впрегнати два коня- единият- бял, а другият- черен /като деня и нощта бяха…/, и явно бяха мъжки и женски, тъй като се “целуваха” нежно!… Единият побутваше другия с муцуна, както си теглеха каруцата, “гушваше” се в него, а другият му отвръщаше със същата нежна обич и привързаност… Явно бяха два влюбени коня- двойка, впрегната да тегли заедно в живота. И буквално, и преносно.
Та ето с каква прекрасна любовна гледка ни посрещна и дари морето, щом ни “видя” двамата за първи път. Беше вълшебно наистина. Към полунощ също се поразходихме на плажа- също беше много красива гледката, тъй като пълнолунието продължаваше да огрява нощта. Накрая уморени от дългия ден се прибрахме и заспахме прегърнати в бунгалото.
Следващите няколко дни минават безметежно като насън. Като в хубав сън. Все така щастливи сме през цялото време, което сме край морето. Свикнахме да закусваме в едно и също заведение, тъй като собствениците му бяха много приятни хора /семейство/, обслужването беше бързо, а кухнята- вкусна. В Ахтопол, по ирония на съдбата, придобих навика да хапвам всяка сутрин с кафето яйца по панагюрски. Страшно са вкусни, наистина. Понеже явно ни забелязват с приятеля ми как се държим за ръце, гледаме се влюбено в очите, когато си говорим, и има искрена нежност и топлота между нас, и в това заведение, и на други места из града, започват да ни взимат за най-влюбената двойка наоколо. В нашето любимо заведение, жената ни пита няма ли да се женим…Също все ни казват, че сме много младолики, и слаби и фини хора- трябвало да се храним повече. Пък ние си ядем- и двамата винаги имаме апетит, просто сме си слаби. Жената, която правеше палачинки на една ахтополска улица това лято, пък ни препоръча да идем в “Море от любов”- да видят хората нашата любов и по телевизията, че и някоя екскурзия току-виж сме спечелили. Беше много мила жена продавачката на палачинки. Като разбра че сме от две години заедно вече, възкликна- “От две години сте заедно и изглеждате толкова влюбени!…” А пък колоритния циганин, който продаваше закуски на централно място в градчето се провикна веднъж:”Вие сте най-оригиналната двойка! Купувайте при мен- само оригинални закуски…” Човека и той прибави глас в общия хор в подкрепа на нашата любов.
Успяхме два дни да уцелим топло и слънчево време, подходящо за плаж, къпахме се, плувахме в морето, покарахме и водно колело- в чест на това, че по телефона научих, че ме взимат на работа в Министерство на културата от октомври. Пратих, лежейки си безгрижно на плажа, и няколко щастливи съобщения на приятели. После времето трайно се развали. Не валя дъжд, но захладня. Но това не попречи на нашето безгрижно щастие. Разхождахме се из Ахтопол и по кея, разглеждахме лодките и обсъждахме весело техните имена- повечето женски- измисляхме си моряшки любовни истории… И до фара на Ахтопол ходихме /който вече не свети нощем, изгасили са го/ и се наслаждавахме ден след ден на внушителната гледка на вълните, които се разбиват в крайбрежните скали- морето там изглеждаше пенливо и страховита първична сила, досущ каквото е било от милиони години насам- неимоверно по-силно от хората… И каквото е навсякъде по земното кълбо- и в Егея, и на север, и на юг… Могъща стихия. А вечер- отново разходки на пълнолуние, и потреперване от нощния хлад- вече сериозен през септември. И хапване на рибена или шкембе чорба в някое крайбрежно заведение със подходяща морска гледка, която да направи чашата вино или бира още по-опияняващи…Една вечер приятеля ми пък запали огън пред бунгалото ни- уж да си опушим хляба и салама да ни е по-вкусно. Беше малко безполезен огъня в случая, но беше красив…А той се гордееше, че е успял да го запали и –следователно- е истински мъж, който може да се грижи за мен и да ме пази… Досущ като прародителите ни в пещерите преди милиони години, се гордееше, че е запалил огън! До бунгалото ни имаше и едни стари люлки, поставени там за забавление на децата, но и ние- макар вече пораснали и “поодъртели” деца се възползвахме от тях да се забавляваме- люлеехме се, въпреки дългите ни крака успешно, целувахме се, смеехме се от сърце, и се чувствахме като деца отново… Денем пък си събираме и всякакви морски дарове- мидички, рапанчета и т.н. –нещата, които събират край морето хората от 5 до 105 години…
Идва време да си тръгваме. Отново с маршрутка до Бургас, там- няколко часа приятна разходка из града и прощално сядане отново в Морската градина по залез слънце (и някак съвсем случайно уцелваме същата пейка, на която сме седели сутринта, когато пристигнахме за първи път заедно на морето…-разпознахме я по детинския надпис, който й бяхме направили елегантно- че сме били там на еди-коя си дата, и че се обичаме- случайно да не би някой да не разбере)… Чета си вестник, той решава судоку. Сбогуваме се нежно с морето с обещание да се видим пак скоро, пращам му въздушна целувка и все така прегърнати, двамата с него /той носи раниците, горкия…жали ме/ отиваме на Бургаската ж.п.-гара. Убиваме приятно времето, докато чакаме да композират влака… Отново малко водка- този път наистина за сгряване- времето трайно захладнява през септември- истина е… Но и морето тогава е така очарователно. Накрая се качваме на нощния влак за София, и на 13-ти сутринта сме вече в столицата, където живеем. Не съжаляваме за нищо. И- странно нещо- не ни е тъжно и носталгично като си тръгваме от морето, макар че бяхме там само 6 –прекрасни!- дни. И това, че запазваме доброто си и ведро настроение все същото малко ни изненадва. Но като се замисляме, веднага намираме отговора на “загадката”- не ни е тъжно, че се разделяме с морето, тъй като оставаме- ние двамата!- заедно, и защото се обичаме все така, както като тръгвахме от София няколко дни по-рано. Че дори и повече- защото се разбирахме отлично през цялото време, и това бе най-хубавото и любвеобвилно пребиваване на море досега в живота ни за всеки от нас поотделно… Не съжаляваме, че си тръгваме и защото изживяхме наистина абсолютно пълноценно тези няколко дни на морето. Не пропуснахме да попием нищо от така очарователната крайморска атмосфера в края на летния сезон…И прекарахме дните си наистина стоплени от ярко слънце сякаш, въпреки захлаждането и облаците накрая на престоя ни. И за спомен ни останаха разни морски дарове и прекрасни снимки, запечатали нашите морски безгрижни целувки- от най-слънчевите ни дни досега… Изпълнени с чиста любов. Край морето.
Разделяме се с целувка на гарата в София, само за да се срещнем скоро отново.
Щом се наспим.
|
|
